в коментар на Гор Видал ( нап. 1952, публ. 1959 )
Видал си спомня:
Император Тиберий. Вилата в Капри. Басейн. Малки деца. Дотук преводът е последователен. След което неочаквано става дума за „рибета“. Рибета? Текстът минава от еротичното в сюрреалистична перверзия. Преводачът на книгата в училищната поредица латински класици, Дж. С. Рулф, беше предвидил колко похотливи ще са младите му читатели, и беше оставил някои груби пасажи на Светоний в грубия оригинал. Отчасти затова книгите му бяха толкова трудни за разбиране, не само защото бяхме по-школувани във военния латински, отколкото в литературния, но и защото конкретно в „Дванадесетте цезари“ се описваше едно ниво на перверзия, което беше невъобразимо за неопитен млад човек, колкото и да го измъчва нагона. Без съмнение преводът беше стигнал дотам да отврати и самия преводач. Тиберий и рибетата.
За щастие вече ( 1952 – Б. пр. ) имаме нов превод, дело на Робърт Грейвс, който е по-верен на оригинала. Грейвс е известен с преводите си на класически автори под влиянието на почитаната от него Тройна Богиня, заради която търси женското начало под дърво и камък в литературата. Той преведе качествено „Златното магаре“, след това също толкова добре „Фарсалия“ на Лукиан, и накрая „Гръцката митология“, като наблегна на женския принцип в йерархията на Олимп. ( Бой се от гнева на Аполон, поете: обявеният от теб за „богче“ все пак е повече от обикновен представител на „Деветорната Муза и Богиня“ ). Сега държим в ръцете си поредния му превод: „Дванадесетте цезари“ на Светоний, предадени на английски в добър, стегнат, смислен стил, при това Нашата Всемайка е забележима най-вече с отсъствието си. Това може би е знак за критика към един все по-мъжки свят.
Гай Светоний Транквил – адвокат и автор на дузина недостигнали до нас книги, в т.ч. „Животоописания на известни проститутки“ и „За уродствата на човека“ ( Интересно за какво ли е ставало дума вътре? ) е работил някога за известно време като личен секретар на император Адриан. Вероятно именно през този период той е получил достъп до имперските архиви, откъдето е събрал материал за „Дванадестте цезари“, единствената му книга, която е достигнала до нас цяла ( с изключение на началото на първата глава ). Светоний бил роден през 69 г. сл. Хр., годината, в която се сменили на трона тримата цезари Галба, Ото, и Вителий; той израстнал под владичеството на династията на Флавийте: Веспасиан, Тит, Домициан, които описва като свои съвременници. Също така, Светоний е бил много по близо от нас до първите шест цезари във времето, така че познавал техните характери много добре, поне от Тиберий нататък. Светоний бил роден в ключов момент от римската история, и това прави и неговата книга толкова ключова за нашето разбиране на древния свят.
За Светоний световната история в години между 49-та пр. Хр. до 96 сл. Хр. била интимната история на дванадесет мъже, разполагащи с абсолютна власт. Със забележителна любознателност той издирил анекдоти за тях и ги разказал в книгата си безстрастно, макар че в контекста се усеща леко стилизирано пренебрежение. Както своите колеги – римските историци от Ливий до до мудния, но занимателен Дион Касий, Светоний бил привърженик на старата римска република, която въплащавала за него всички добродетели, които липсвали в Империята. Но ние не четем Светоний заради уроците по история. По-скоро го четем, защото ни съобщава пикантни дреболии, които гъделичкат интереса ни. Приятно ми е например да чета как Божественият Август бил малко под метър и седемдесет, бил рус, ходил на платформи, за да изглежда по-висок, имал седем родилни петна и слабо зрение; и как омекотявал грубите косми по краката си с нагорещени орехови черупки, и колко обичал да играе на зарове. Или как последните думи на тлъстия Божествен Веспасиан били „Горко ми, струва ми се, че ставам бог“. Историите на Светоний за цезарите, били те истинни или не, са занимателни, а когато опрат до секса, стават наистина шокиращи, дори за модерен човек.
Гибън в своята „Залез и упадък на Римската Империя“ съжалява, че от дванадестте Цезари само Клавдий бил сексуално „нормален“. Като се почне от сексуалния опортюнизъм на Юлий Цезар, мине се през садизма на Нерон, до нездравата педерастия на Галба, животът на Цезарите обхващал всичко това, което нашият свят със своя наследен от Средновековието морал нарича „сексуална ненормалност“. И все пак би било погрешно да отречем извращенията на цезарите като изключения от нормата. В действителност те са произхождали от различни слоеве на обществото и като такива са били представителна извадка. Те се различавали от нас – а и от своите съвременници – само по ВЛАСТТА, която позволила на всеки от тях да изживее наяве най-тайните си, чудовищни сексуални фантазии. Именно в това е психологическият чар на Светоний. Той задава въпроса: Какво биха направили издигнати до върховете на абсолютната власт мъже с подобна власт? Отговорът, изглежда, е всичко. Някога Алфред Уайтхед твърдеше, че правилният усет за дадена култура се добива не от това, което се говори в нея, а от това, което не се говори, недоизказаното, което е толкова очевидно за всички в нея, че няма смисъл да се обяснява. По разбиранията на Америка в двадесети век, човешките същества са или хетеросексуални, или – поради някаква поправима грешка – хомосексуални, и смяната на резбата е много рядка. За нас, американците, хетеросексуалността е нормата, семейството е в центъра на обществото; всичко извън тези рамки е извращение, което може да се толерира или да не се толерира по лична преценка, но същността му не се изменя. Светът, който описва Светоний, е много различен от нашия. Според него всеки човек е по същество бисексуален и ако му бъде дадена пълна свобода да обича – или, в случая с цезарите, по-скоро да насилва – той ще се възползва от тази възможност, безгрижно сменяйки партньори и от двата пола както му скимне. И Светоний не е сам в този свой възглед относно човешката природа. Той присъства у всички класически писатели от Платон до времето, когато християнството започва да демонизира секса. И все пак до ден-днешен всички коментатори на класическата литература – били те християни, фройдисти, марксисти – пренебрегват или опровергават този естествен факт, занимавайки се всеки с официалния за своята идеология „единствено верен“ път към Царството Небесно. Често нашите съвременници четат с учудване за Нерон, който изпитвал влечение едновременно към мъже и към жени. Нещо не е наред. Трябва да е или едното, или другото. Въпреки това този сексуален еклектизъм се появява отново и отново. И макар че някои от цезарите очевидно предпочитали жените пред мъжете ( Август например имал влечение към лолитки ), смяната на пола е забележителна по липсата си на последователсност. Човек усеща, че въпреки строгите морални норми на нашето време, хората са все още същите. Ако не друго, книгата на Кинси ( „Сексуалното поведение на мъжа“, 1948– Б.пр. ) доказа по упорит, аритметичен начин, че сме много по-непредсказуеми, отколкото преди се предполагаше.
Един от интересните факти за Юлиите и Клавдиите е, че всички са писали; някои са владеели перото добре. Юлий Цезар, освен описанието на прочутия си поход в Галия, ни е оставил и един „Едип“. Август написал драма на име „Аякс“, макар и с известни трудности. Когато негов приятел го попитал какво става с неговото произведение, цезарят отговорил, че Аякс не е паднал на меча си, а се е избърсал със сюнгера му1.
1Според гръцката митология, измаменият от Одисей Аякс загубил разума си и се самоубил, хвърляйки се на своя меч.- Б. пр.
Тиберий написал „Елегия за смъртта на Юлий Цезар“. Малоумният Клавдий, забележително глупав принцепс, стигнал дотам да научи азбуката и да се опита да я реформира. Той е и един от първите сериозни изследователи на етруската история. Нерон, разбира се, е останал в паметта на потомството като поет. Юлий Цезар и Август били изтъкнати прозаици; и двамата предпочитали стегнатия, класически латински. Август особено мразел т.нар. от него „азиатски стил“ на противника му Марк Антоний; за речите на същия Август казвал, че са „неточни“ и „смърдящи на измукани от пръсти фрази“.
Като изключим факта, че упражнявали абсолютна власт, дванадесетте цезари имали малко общо помежду си. И все пак приликата била значителна – всички те се страхували от цареубийството. От дванадестте, осем ( може би девет ) били убити. Както Домициан отбелязал малко преди сам да напусне този свят, „Императорите са по необходимост изтерзани хора, понеже само действителното им убийство може да убеди поданиците им, че заговорите срещу тях са истински.“ Опитвайки се, разбираемо, да надхитрят съдбата, цезарите изследвали предзнаменования, вярвали на хороскопи и тълкували сънища ( много преди нашия Фройд ). Гледката от висините на трона често е била плашеща, и макар никой от цезарите да не е бил религиозен в съвременния смисъл на думата, всички те клоняли към стоицизма. Тиберий с присъщото си черногледство обявил, че Съдбата, а не боговете, води хората по житейския им път.
И какво, в крайна сметка, е било влиянието на абсолютната им власт върху тези дванадесет издигнати мъже? Светоний е категоричен: унищожително. Калигула бил клинично луд. Нерон, макар да започнал добре, прогресивно се побъркал. Дори здравият нрав на Тиберий се пропукал. Всъщност Тацит, когато описва същия период като Светоний, отбелязва:
„Даже при забележителния му опит в държавните дела, Тиберий бил съсипан и променен до неузнаваемост от употребата на aбсолютната си власт за насилия и зверства.“Калигула разкрил картите, когато казал на свой критик, „Внимавай, мога да направя на всеки каквото си поискам.“ Така, абсолютната власт на цезарите им позволила да се отнасят с хората като с предмети и да дават воля на вроденото във всеки човек зло. Последиците били чудовищни. Разказът на Светоний за Домициан се чете като истинско криминално разследване. Интелигентен и чаровен мъж, обучен да управлява, този цезар започнал с късане на крилата на мухи, докато, неизбежно, заменил мухите с хора. Любимо негово забавление било да успокоява треперещата жертва с ласкaви слова; и тогава, когато спокойствието е успяло да смени страха, да екзекутира ужасения поданик. Също така, владетелите на Рим донякъде осъзнавали сложността на състоянието си. До нас е достигнало едно странно писмо от Тиберий до сената, което хвърля светлина върху проблема. Сенатът колективно предложил на императора да изпълнява всичките му заповеди безпрекословно, сега и за в бъдеще. Тиберий отклонил поканата с думите:
„Дотогава, докато разумът ми не ме напусне, можете да разчитате на последователност в поведението ми; но не бих искал да поствите прецедент, като се задължите да одобрявате всяко мое решение; защото какво би станало, ако характерът ми се измени?”В ужас за живота си, безпокоени от злокобни сънища и прокоби, опиянени от властта, не е чудно, че при толкова зловредни условия цезарите често търсили изход в лудостта.
Водещият мотив, който обединява съдбите им била историята за Александър Велики. Цезарите били възхитени от него. Младият Юлий Цезар въздъхнал от завист на гроба му. Август наредил да отворят гроба и дълго се взирал в лицето на завоевателя. Калигула стигнал дотам да задигне ризницата от тялото и да я облече. Нерон нарекъл личната си охрана „Фалангата на Александър Велики“. Каква била причината за тази болнава възхита? Власт заради властта. Завоевания заради самите завоевания. Световно господство като цел сама за себе си. Защо Цезар завиждал на Александър? Светоний не счита за нужно да обяснява. Подразбира се, че всеки млад човек мечтае да завладее света. И защо Цезар, човек с първокласен ум, така детински искал да завладее света? Отговорът е прост: за да го владее. Дори последвалият от войните му Pax Romana бил по-скоро щастлива случайност, отколкото калкулиран план. Цезар и наследникът му Август, създателите на Принципата, са ни представени като оръжия на собствената си нескрита жажда за власт. И макар собственото ни съвременно общество да не се е променило много в същността си от времето на цезарите насам ( нека си спомним за печално известните Хилер и Сталин ), ние сме свикнали да скриваме някои мотиви, да игнорираме определени тъмни характеристики на човешкото поведение. Тази тенденция е стигнала дотам, че е трудно днес ( 1952 – Б. пр. ) да открием мастит американски историк, който да признае факта, че може би Франклин Делано Рузвелт е искал да бъде президент просто заради властта, за да бъде обожаван и да буди страх. За да намерим подобен извод, трябва да преплуваме океан от увъртания – за историята като социология, за водачите като учители, за умерената добродетел като движеща сила – докато накрая си признаем, че властта е цел сама по себе си, а желанието да владеем другите – дълбоко вкоренена човешка потребност и основната сила, която издига и срива империи. И все така имаме множество социологично или религиозно ориентирани съвременни историци, които сериозно твърдят, че ако Юлий Цезар не се беше родил, обстоятелствата щяха да издигнат друг на негово място – при все, че е очевидно ако нашият Цезар не беше съществувал, никой не би посмел да го измисли. Световната история често е продукт на произволните прищевки на отделни личности. Ако Клавдий не беше пожелал лесна плячка, за да отпразнува триумф в Рим по-рано, Британия нямаше да бъде завоювана през 44 г. пр. Хр. И ако не беше колонизирана през първи век... историческите последици са ясни.
Подразбира се, че в стремящо се към равенство общество като нашето ролята на индивида се подценява. Разбира се, нас ни е страх да не станем жертва на безскрупулни авантюристи. За да предотвратим тази химера създадохме мита за отвъдното, което ни управлява, за Невидимата ръка. Втълпяват ни, че научният прогрес е продукт на много ръце, а не на индивидуална дейност. Дори избирателната ни система прикрива това пренебрежение към отделната човешка личност: или този кандидат, или другия; все едно, ние ще си я караме какти си знаем. До един момент в това има известни преимущества; и макар политическият ни пейзаж да е основно безличен и непроменлив, със сигурност е за предпочитане да бъдеш полууправляван от посредствени хора, отколкото поробен от тиранин. Да се отрича тъмната страна на човешката природа е не само нереално, но и опасно. Защото, докато настояваме личната воля ( вътрешното, което ни управлява ) да изчезне в полза на възгледа, че човечеството е като пасивен планктон, носен от реката на времето, където индивидът няма влияние върху течението, това ни прави податливи на заразата на скуката, на чувството на безпътица, така характерно за нашето съвремие. А пътят от там незибежно води до преклонението пред първия дошъл месия, пред първия, който да предложи на случаещите и младите някаква нова блестяща химера, някаква имперска сигурност. Това е реална политическа опасност.
По-голямата част от света днес е управлявана от цезари. Все повече и повече хората биват приравнявани с вещи. Мъченията станаха нещо обикновено. И, както Сартр писа в предговора си към смразяващата книга от Хенри Алег за Алжир, „Всеки, по всяко време, може да се окаже жертва или убиец.“ Светоний вдига огледалото пред лицето на губещите се в тъмата на времето цезари, а се отразяваме ние: полуопитомени същества, чиято голяма морална отговорност е да пазим равновесие между ангела и звяра вътре в нас, защото сме и двете. Да се пренебрегне тази вродена двойнственост означава да се поеме по пътя към катастрофата.
