Демокрация и република

Американците определят своята страна като демокрация, при това демокрация-доайен. Дебатът за същността на американската политическа система беше ненужно пренесен в несъответствените български условия посредством медиите, заедно с неприсъщи и неадекватни на нашата действителност дебати като тези за хомосексуализма, креационизма, и Свети Валентин. Безброй маймунки редовно изхабяват пишещите си машинки по тези теми от години насам и явно така ще бъде и за в бъдеще, понеже темата е гордиев възел, за който засега липсват мечове, затова пък има много неуморими лапи.

Аз ще илюстрирам разликата между демокрация и република по следния начин:

Всички сме били пешеходци, и всички понякога отново ставаме такива. Когато човек е на кръстовище, често може да изпита спонтанно желание да последва хората, които пресичат на червено, поради стадно чувство и за да спечели ( в своите представи ) време. Хората се интересуват най-вече от хора, така че ние имаме склонност повече или по-малко да ориентираме своите действия по тези на другите. Следваш водача, пресичаш. Argumentum ad numerum. Това е демокрацията.

Когато обаче направиш погледа си сляп за околните и единственото нещо, от което зависи пресичането ти, е светването на зеленото човече, тогава ти си в република. Ти живееш спрямо закона. Законът е светофар. По-добрата част надвива над по-голямата. Argumentum ad legem.

И когато следваме светофара, ние получава благата не само на законноста в нашия живот, но и правото на зелена улица към целите си; докато в същото време светофарът задържа автомобилите на охлокрацията.

Джордж Оруел - "Още въздух"

Джордж Боулинг, литературното 'аз' на Джордж Оруел, разказва за един ден от живота си през 1938, в навечерието на Втората Голяма Война. В този ден той си е взел почивка по здравословни причини и умът му, обикновено зает със сивите мръсни дреболии на междувоенното ежедневие, неочаквано и за самия него се отплесва в миналото и в дълбокомислени разсъждения за детството, за действителността преди катастрофата на Първата световна война, за това как онзи живот - живота в света на дребнобуржоазните търговци, на усърдния, честен труд, на простоватите ( в лошия смисъл на думата ) порядки е бил отнесен от вихъра. Това е роман за времето, за разклащането на вековните устои на обществото от механизираната касапница на войната, за разлагането на надеждите, за краха на кумирите. В този роман се съдържа всичко, което Оруел ненавижда и срещу което възнегодува - дребнавостта на нравите, глупостта на пропагандата, сляпата безсмислена омраза, натикването в кутийката на някаква службица, вечната немотия и пр. - и все пак това е и оптимистичен роман, книга за "старото куче, на което не му се умира", за мъж, който има достатъчно останал живец, за да изневери на съпругата си, която го оплита в мрежата на вечното си мрънкане, да плюе на службицата, от която зависи дохода му, да се надсмее над войнолюбците, които плетат политиката на страната му. Такъв е героят на Оруел - потънал на дъното на житейското блато и ве пак непобеден, способен все още периодично да се засилва, да изплува, за да поеме глътка въздух ( оттам и името на романа ).

Любителят на книги на Оруел като "1984" и "Животинската ферма" ще намери тук тези книги в зародиш, с все още запазен оптимизъм, а почитателят на голямата литература ще открие вечни теми като смяната на социалните слоеве, войната, детството, съзряването, любовта и живота. И не на последно място, тук присъства прочутата Оруелова прогностика, предсказание за лудостта на войната и тоталитаризма. Само че, за разлика от безрадостните завършеци на двете му най-прочути и по-късни книги, в тази се е
запазила надеждата: "Още въздух".

"Малки богове" - голямата литература

Авторът

Терънс Дейвид Джон Пратчет е известен по цял свят британски автор, който създаде поредица от тридесетина книги, които започнаха като пародии на фентъзи-жанра "Меч и магия", докато постепенно еволюират до сложни, многопластови къси романи за "Свят Диск - свят на отражения и огледало на светове, носен от Вселенската костенурка през бездните на Мултивселената". Този свят-огледало е сцената, на която Тери постави своите своеобразни коментари за нашия свят, коментари върху обществото и науката, рационализма, вечните въпроси. Пародията израстна пред очите ни до голяма литература.

Многоликият Тери ( или още "Авторът", "Майсторът", както го наричат феновете му ) беше брайтист от ранга на Хичинс и Докинс, автор на литература, значима както по количество, така и по качество, обществена фигура със световна популярност. През 2007 обаче в пъстрия карнавал на живота му започнаха да се появяват сиви тонове. Тери беше диагностициран с рядка форма на Алцхаймер.

Сега, когато болестта все повече изтъпява перото му, но неизбежното още не го е прибрало в лоното си, сега аз се връщам към моето лично общуване с Майстора чрез книгите му, за да отсея от по-доброро от доброто и вечното от по-доброто. Защото, в крайна сметка, след години, когато Пратчет отдавна е придобил почетното си членство в Клуба на английските мъртви класици, идните хора няма да се занимават с цялото му творчество, част от което вече лека-полека започва да става трудно за разбиране без бележки под линия, а ще запазят една негова книга, която носи духа му най-пълно и немимолетно.

За разлика от повечето останали книги на Пратчет, които се групират по поредици - за Ринсуинд, за Баба Вихронрав, за Стражата - тази няма своя поредица, тя е сама за себе си. Омния се среща и в по-късните книги на Пратчет, но действието повече не се води там. Косвено може да се заключи по книгата "Захапи за врата" ( ИК "Вузев" - "Архонт - В" ООД, 2002 г. ) , където е споменат Брута, че действието на "Малки богове" се води в по - ранно време от основната нишка на поредиците.

Техническа информация:

Както всички книги на Пратчет, издадени от Вузев в този период ( 1996-та година ) ,
книгата има меки корици, които бързо се претриват по ръбчетата и имат склонност да се отделят от книжното тяло. Моят екземпляр все още стои цял - на добра дума.

Преводът не е особено коректен, срещат се неточности като "господари мои" или
"милорде мой" вместо "господа", "господине" например, срещат се и откровени безсмислици от сорта на "високата пустиня" вм. "дълбоката пустиня" или "вдън - пустинни племена". Тези преводачески грешки все пак допринасят в известна степен за очарованието на книгата, придават й самобитен характер.

Историята

В книгата, теокрацията Омния се готви за война с близките и далечните си съседи по брега на Кръглото море. В гр. Кум, столицата на страната, в църковната Цитадела, послушникът Брута прекопава градинката си. Брута е олигофрен, надарен с извънредна памет - той не знае как да забравя каквото и да е. На свят Диск, съдбата на боговете напомня играта "стълби и змии" - боговете се зараждат спонтанно като малки богове ( оттам и името на книгата ), съществуват като безплътни джинове без усещане за време, и ако някой човек повярва в такъв малък бог, той расте от вярата и постепенно става Голям бог. Ако вярата обаче постпенно изчезне, има опасност богът да се смали и отново да стане малък бог. Това се случва на Ом. Богът на Омния възнамерява да се върне на земята, но се оказва без вярващи и е хванат в тялото на едноока костенурка. В това състояние той прекарва три години, докато един орел го хваща с намерение да го разбие в скалите, за да се добере до месото му. По някаква космическа шега Ом пада в купчината тор в градината на Брута, където усеща вярата му. Ограниченото момче Брута се оказва единственият човек в цялата Църковна империя, който реално Вярва в своя бог. Оттук започват перипетиите на героите - на Брута като Осмият пророк, на наставника му дякон Ворбис, бивш инквизитор с претенции за кървава върховна власт, на Ом с опита му да си възвърне миналото могъщество. Империи ще падат, войни ще се водят, ще има много смях и много тъга, а под всичко това все така неотменно Костенурката се Движи.

В заключение

Всеки от феновете на Пратчет има своя любима книга, обикновено първата, която е прочел. Тери стана емблема на нашето поколение, ние израстнахме с неговите книги, първата от които на българския пазар беше четвъртата в поредицата - богато илюстрираната "Ерик". Бъдещето ще хербаризира и обобщи настоящето; Пратчет ще се споменава наред с авторите, които в момента са засенчени от успеха му ( но имат своето място под слънцето ), ще бъде сравняван с тях и с други автори, ще са противоречиви мненията и анализите за него, мнозина ще тълкуват и търсят в книгите му несъществуващи неща - процес, който вече е започнал. Самият Тери признава в едно интервю, че се опасява от сериозното тълкуване на книгите си, които са били замислени и написани в чисто сатиричен дух. Може би след две хилядолетия хората ще преписват в скрипториите "евангелие от Брута", може би не. Докато сме в настоящето, ще помним Тери с добрината, човечността и терапевтичния смях, отличаващи голямата литература. Или, както казваше знаменитият му предшественик,
"Сбогом и благодаря за рибата".